Какъв е проблемът с образите?

Untitled-1

Откъси от статията на проф. Ян Асман – Assmann, J. What’s Wrong with Images? -In: Maria Hlavajova, Sven Lütticken, Jill Winder (Hg.), The return of religion and other myths: a critical reader in contemporary art, Utrecht 2009, 16-30.

Превод – Георги Мишев

На изображението – фрагмент от храма на Майката на Боговете в Балчик, който представя Бога Слънце с неговия впряг.

***

Революционната идея за религиозна фалшивост, за фалшиви богове и за грешна религия, намира най-ясния си и най-радикален израз във втората библейска заповед: не си прави образ на нищо. Този „направен образ“ се превръща във водещото и символ на грешната религия… (стр. 17)

****

Не трябва да си правиш образ на Бога, защото той е ревнив и той прави разлика между враговете си, покланящите се пред образи и неговите приятели, които се въздържат от почитане на образи. Образите предизвикват ревността на Бога, защото те привличат почит и така отвличат хората от изключителната почит към бога, който не толерира каквито и да са други богове до себе си. Бог в този смисъл счита образите като други богове и в този смисъл негови съперници…
Всеки образ, който представя нещо се счита за друг бог, който провокира Божията ревност. Не бива да забравяме, че говорим за свят, за който можем да цитираме думите на Ханс Белтинг „преди епохата на изкуството“. Образите не се създават за естетическа наслада, за декорация и украса, а за почит. Почитта е единствената истинска причина за създаването на образи. Казано иначе, ние говорим за вълшебен свят, свят пълен с божества. В този свят на божествено присъствие, всеки образ има силата да се превърне в божество. Образите са забранени, защото те са прекалено могъщи: те омагьосват или обожествяват света. Забраната да се създават образи в този смисъл означава забрана да се почита видимия свят… (стр. 18)

***

Пазете добре душите си, защото не видяхте никакъв образ в деня, в който Йехова ви говори изсред огъня при Хорив, така че недейте да постъпвате пагубно и не си правете изваяно изображение. (Второзаконие 4:15-16). Бог е невидим. Затова не може да бъде почитан в нищо видимо, било то образ или небесно тяло. Тук е интересно да се отбележи, че тук на образите се дава същия статус като на слънцето, луната и звездите…

Това обяснение не препраща само просто към каквито и да са образи, а само към образи на Бога. Яхве, богът на Израел, не трябва да бъде представян чрез образ, защото той е невидим. Тук, забраната на образите не е само въпрос на лоялност и въздържание да се почитат други богове, а е да не се почита Бог по грешен начин… (стр. 19)

***

В този смисъл образите са забранени по две причини:

a) защото всеки образ представя (фалшив) бог. Това е въпрос на лоялност. Образите са други богове и предизвикват ревността на Бога;

b) защото никой образ не може да изобрази невидимия Бог. Това е въпрос свързан с природата на Бога. Придавайки невидимост на Бога, образът е грешното средство да се осъществи връзка с божественото…

Концепцията за средството ни довежда до следващата стъпка. Ако образите са погрешното средство, има ли тогава алтернатива? Има ли правилно средство за създаване на връзка с Бога или забраната на образите ни хвърля в бездната на отричащата теология? (стр. 20)

***

Тази радикална позиция на отричащата теология в никакъв случай не кореспондира с това, което библията има предвид под забраната на образите. Библията изобилства със словесни образи на Бога и те са очевидно напълно позволени…
Библейските текстове постоянно ни приканват да си представим Бог, да си създаваме мислени образи на Бог, за да го обичаме, да се страхуваме от него, да му се подчиняваме. Видимите образи трябва да изчезнат, за да се освободи място за думата и за мислените образи, които тя създава… (стр. 21)

***

Богът на Израел е не само невидим, той е също отвъд-света. Светът на монотеизма е лишен от вълшебство и божественост. В този свят, където няма божественост, образите не са способни да създадат връзка с божественото и да го превърнат в материя, злато, сребро, камък, дърво… (стр. 23)

***

Концепцията за ревнивия Бог и с това, оригиналното значение на втората библейска заповед принадлежи към периода на монолатрия и не отхвърля чуждите богове като „фалшиви“ и другите религии като езически. Те просто са забранени за Израел. Монотеизмът от друга страна, развива универсална перспектива, където има само един истински Бог и където другите религии, които не разпознават истинския Бог се лутат в тъмнината на езичеството. Отличителният белег на фалшивата религия или езичеството е т.нар. идолопоклонство, почитането на образи…

Древните египтяни и вавилонци са имали, разбира се, тотално различни възгледи за природата и силата на образите. Те внимателно са прокарвали разликата между статуя и бог. Образът е средство за създаване на връзка с божественото само след сложни обреди по освещаване и изпълване със сила, само временно и само в рамките на специалните темпорални и социални рамки на култа… (стр. 24)

***

Ролята на образите е доведат долу божественото и да го направят да пребивава в Египет. Образите, в очите на тези, които вярват в тях (нека ги наричаме „иконопоклонници“), постигат именно това, на което пречат в очите на „иконоборците“: правят бога да пребивава сред хората и подсигуряват общуването със свещеното. Образите и свещените животни са посредници на божественото присъствие. Иконоборството ще освободи света от божественото присъствие и ще го превърне в неодушевена материя, обречена на омърсяване и разруха…

Почитта към образи е почитане на космоса или, за да се употреби дума изкована през осемнадесети век, „космотеизъм“. Образите не са миметични реплики на видимата реалност, а са съдове за невидимото, сили, които са вътре в света и го одушевяват от отвътре. В очите на иконоборците образите идолизират света и заслепяват очите, така че да не могат да видят отвъд света и да се фокусират над създателя. Вместо да създават връзка, образите за тях блокират общуването с Бога, чието присъствие може да бъде усетено само като, да цитирам Щефан Георг, „полъх от друга планета“. За иконопоклонниците, божественото не е полъх от друга планета, а е въздухът, който е в полъха на този свят и който го превръща в обитаем дом за хора и богове. За иконоборците това щастие със и в света, какъвто е, е сляпо заплитане. Идолопоклонничеството за тях е заплитане в света, пристрастяване към видимото и материалното… (стр. 25-26)

Хайнрих Хайне дава жив израз на този дуален образ на европейската модерност…

Хората са или евреи или елинисти, хора с аскетични и иконоборчески инстинкти, когато са пристрастени към размишляване или хора със слънчев и реалистичен темперамент, които се гордеят със собственото си развитие.

Забележете иронията: еврейският аскетизъм е представен като въпрос на „инстинкт“ и „пристрастяване“, а елинската гордост и ведрост като въпрос на „темперамент“…. (стр. 27)

***

Новелистът Пол Остър някога написа:

Светът прониква в нас през очите, но не можем да го осмислим докато не стигне до устата ни. Образите и звуците ни заобикалят и проникват в нас под формата на много несъзнателни елементи. Само чрез постоянен труд за лингвистична артикулация и формулиране ние сме способни да трансформираме поне части от тази звукова и беззвукова среда в сферата на съзнаваното. Само при това условие дори звуците и образите са способни да функционират като носители на значение и да се постигне артикулиране на света. (стр. 30)

Реклами

ЕПИКТЕТ Към тези, които лесно стигат до това да обучават на философия срещу заплащане

 25630377_10214404845297093_1540301911_n

Откъсът от текста на Епиктет, който на български език е публикуван под заглавието Диатриби с превод от проф. Богдан Богданов, акцентира върху някои моменти, които и в днешни дни са актуални и касаят не само философията, а много аспекти на духовното (а и не само на него):

– не всеки може (може в смисъла на има способностите и може в смисъла на има правото, дадено му е) да извършва обреди, да философства относно божествата и духовното;

– много хора, които са прочели тази или онази книга и са напълнили главите си с дадена информация започват да препоДАВАТ, но всъщност как ще дадеш нещо, което сам нямаш;

– акцентирано е на огромната отговорност, която носят духовниците и че това звание не е ей така, за да се прави някой на интересен и че копирането на външността на духовника не превръща копиращия в духовник.

Текстът на Епиктет в откъси е от кн. 3, диатриба 21 по изданието – Епиктет. Диатриби. Превод от старогръцки, предговор и бележки Богдан Богданов. Изд. Жанет 45, 2016.

“Поелите наготово теоретичните положения желаят веднага да ги изхвърлят навън, както хора с болен стомах, които повръщат храната. Първо я смели, така после няма да я повърнеш. Иначе тази чиста несмелена работа наистина трябва да се повърне. Но от това, което са ти дали, ти ни покажи, че си достигнал до промяна на твоето ръководно начало, както атлетите ни показват своите променени мишци вследствие на упражненията и поетата храна и както тези, които са учили занаяти, ни показват занаятите, на които са се учили. Строителят не идва и не казва: „Вие чухте моето изложение за строителството“, а наетият от вас строител, като ви построи къщата, ви доказва, че има тоя занаят…

Какво друго правиш, човече, ако не пародираш мистериите в Елевзина, като казваш:

„Както там има храм, така има и тук. Там има хиерофант и аз ще създам хиерофант. Там има вестител и аз ще поставя вестител. Там има факлоносец и аз ще поставя факлоносец. Там има факли и тук има. Думите са същите. Та по какво ставащото тук се различава от тамошното?“

Абе, нечестиви човече, по нищо ли не се различава? То дали води до полза независимо от мястото и времето? Това не става ли след жертвоприношения, с молитви след очистителен ритуал и предварителна нагласа на мисълта, че човек влиза в свещенодействия, и то древни? Така стават полезни мистериите и така достигаме до представата, че древните хора са установили всичко това за оправяне на живота и образоване. А ти ги прогласяваш и представяш накриво независимо от времето и мястото им, без принасяне на жертва и без очистителен ритуал. Твоят хиерофант няма нито нужната дреха, нито нужната прическа, нито повезката, която трябва, нито нужния глас и възраст, нито си пречистен като него, ами само си му взел думите и ги казваш. Та тези думи дали са свещени сами по себе си?

Човек трябва да подхожда към това по друг начин. Тази работа е голяма, изпълнена с тайнство и не може да се върши току-така и от случаен човек. И дори не е достатъчно някой да е просто много знаещ, за да може да се грижи за младите. Трябва да има и някаква подготовка, да е придобил и нужните за това качества. Кълна се в Зевс, той трябва да има и определена външност и преди всичко богът трябва да го посъветва да заеме това място…

Ти отваряш лечебница, без да имаш друго освен лекове и без да знаеш, а и да проявяваш любопитство да научиш кога и как се прилагат.

– Ето мазило за очи за тоя човек. Аз имам същото.

– Да не би и да знаеш как да го използваш? Да не би и да знаеш кога и как ще помогне и на кого? Тогава защо играеш на зарове в толкова важни работи, защо постъпваш толкова лекомислено и се заемаш с нещо, което съвсем не е за теб? Остави го на можещите и на тези, които му познават реда.”

Орфически химн към Нощта с коментар от Александър Фол

star-night-wallpaper-19Νυκτός

 

Θυμίαμα Δαλούς Νύκτα θεῶν γενέτειραν ἀείσομαι ἠδὲ καὶ ἀνδρῶν.
Νὺξ γένεσις πάντων, ἣν καὶ Κύπριν καλέσωμεν
κλῦθι, μάκαιρα θεά, κυαναυγής, ἀστεροφεγγής,
ἡσυχίῃ χαίρουσα καὶ ἠρεμίῃ πολυύπνῳ,
εὐφροσύνη, τερπνή, φιλοπάννυχε, μῆτερ ὀνείρων,
ληθομέριμν’ ἀγαθήν τε πόνων ἀνάπαυσιν ἔχουσα,
ὑπνοδότειρα, φίλη πάντων, ἐλάσιππε, νυχαυγής,
ἡμιτελής, χθονίη ἠδ’ οὐρανίη πάλιν αὐτή,
ἐγκυκλίη, παίκτειρα διώγμασιν ἠεροφοίτοις,
ἣ φάος ἐκπέμπεις ὑπὸ νέρτερα καὶ πάλιν φεύγεις
εἰς Ἀίδην δεινὴ γὰρ ἀνάγκη πάντα κρατύνει.
νῦν δε, μάκαιρ’, ὦ Νὺξ, πολυόλβιε, πᾶσι ποθεινή,
εὐάντητε, κλύουσα ἱκετηρίδα φωνὴν
ἔλθοις εὐμενέουσα, φόβους δ’ ἀπόπεμπε νυχαυγεῖς.

 

ХИМН КЪМ НОЩТА
ЖЕРТВЕНО КАДЕНЕ С ФАКЛИ

 

Нощта на богове родителка и на смъртни славя,
Нощта първоначало на всичко, и Киприда ще зовем.
Чуй ме, блажена богиньо, от звездния плам теменужна,
радостна от тишината в покоя на сънния шемет,
сладост от бдения нощни, на съновидения майко,
ти си забрава на грижи, от труд отдих и скъпа на всички –
сънедарителка, в мрака сияние от колесница,
наполовина небесна и земна пак наполовина,
ти в кръговрати се носиш, ездачка в гонитба в ефира,
пращаш в подземния свят светлината и пак
втурваш се към Аида, че неизбежност ужасна владее над всичко.
Аз те, щастлива, зова, преблажена, желана от всички,
прелестна и отзивчива.на всяко молебствено слово,
склонна ела и раз сей страховитите образи в мрака!

 

Коментар на химна от проф. Александър Фол в книгата му “Тракийската култура – казано и премълчано”:

“В своя химн Нощта веднага е наречена родителка на богове и на хора с добавката, позната от Дионисовата терминология на Еврипид в неговите „Вакханки“, която ни връща към предлитературния орфизъм, че е „нежна“ (носителка на нежността). Нощта е синкаво-теменужена, блести от звездите, тя е щастлива в покоя си и в многосънното си спокойствие, тя е майка на сънни блянове. Нощта обаче е разпозната и в друго свое превъплъщение, в което тя е наполовина земна и наполовина небесна, кръговратна, отпуска конете на колесницата и е ездачка, която обитава мрака и пресича въздуха. Нощта изпраща светлината в Аид (Хадес), възбужда силен страх, но в края е призована да се появи благосклонна и да разпръсне всички неща и дела, а вероятно и образи, които всяват ужас в Мрака.

 

Нощта също няма своя митология, освен фолклорното видение, записано от Хезиод в неговата „Теогония“, където богинята възниква от Хаоса заедно с Мрака (Ереб). Нюкс (Нощта) и Ереб (Мракът) раждат Етера и Деня, но самата Нюкс сътворява Участта, Смъртта, Съня, Присмеха, Горестта, Мойрите, Парките, Ериниите, Хесперидите, които помежду си са братя и сестри. В орфическата литература Нощта също е обработвана митологически, но е въведена в неоплатоническите спекулативни персонификации. Там тя е принцип, начало (архе) заедно с Гея (Земята) и Уран (Небето), но изглежда, че є се приписва ролята да бъде „най-единствената“ в сътворението, сиреч инцестното съвкупление между Земята и Небето (Гея и Уран) се извършва в нейното лоно. В старогръцкото космогонично виждане, обработено най-напред от Хезиод и съхранено в цялата литература след него, Хаосът, Нощта и Мракът са физически принципи, които нямат и не могат да имат свещена стойност. Те произвеждат по-нататъшните съставки-персонификации на Космоса чрез брачни връзки. В обреда обаче този възглед е изцяло унищожен.

 

Както е казано в подзаглавието на химна, обредът се извършва с факли в ръка, които пръскат уханна миризма. Тази сцена е самата тюма (от глагола жертвам – «θύω» ), т. е. жертвоприношението, чрез което непроницаемият Мрак бива отделян от Нощта, тъй като Нощта се ражда само чрез Светлината на пламъците. Тогава тя бива наистина разпозната и започва нейното назоваване в състоянието й на покой, в което тя е нежна, многосънна и теменужена, а после се обозначава в превъплъщението й като хемисферна богиня – наполовина небесна, наполовина земна. Този преход е ключов за устния орфизъм, но е признат и от литературния. Богинята е в покой през степените на самозачеването, износването на плода и раждането му, но ражда бог, който е Синът й, и преминава в друг стасис (позиция, състояние). Този стасис е на космическия кръговрат, който гарантира на Сина й двете му основни хипостази – земната или хтоничната, нощната или огнената, т. е. Дионисовата, и небесната, светлинната, слънчевата, т. е. Аполоновата. Когато Нощта обредно е разпозната и назована в долната хемисфера, Синът й е в горната и от зенита си е Слънце, което може да бъде наречено Сабазий. Когато Нощта е разпозната и назована в горната хемисфера, той е в долната и е Хтонос, който може да бъде наречен Загрей. Тук текстът е контрапунктна версия на прочутия пасаж от Макробий в неговите „Сатурналии“, където авторът, почти по същото време на предполагаемия запис на химните, но сигурно към края на IV и началото на V в., предава тракийската Дионисово-Аполонова религия в най-главното светилище на бога в Тракия. Пасажът описва храма на бога с открит кръгъл покрив, през който денем Слънцето изпраща лъчите си върху олтара, а през който нощем пламъците на запаления профетически огън близват навън тъмнината. Този храм е на Сабазий, казва Макробий.

 

В нощната мистерия епифанията/теофанията пречиства съгласно контекста на отправената молба, защото отмахва от молителя всичко, което предизвиква страх и ужас в Мрака (Ереб), и по този начин му позволява, пречистен и освободен, да се посвети на Богинята. Въпреки неоплатоника Макробий и неговото езическо монотеистично увлечение този обред си остава типично демитологизирано свещенодействие на орфици, които не са чели нито Сатурналиите, нито друга философска литература. Фолклорната среда запазва чистата си метафоричност, при която няма нужда да се обяснява какво щял да направи Синът, щом Майката е разпозната като хемисферна. Той ще си го направи и без описание.”

За музиката и мистериите на траките и фригите от Страбон, География.

orpheus11

Откъс от текста на Страбон, География:

Х, 3, 15: За свирнята на флейта, за трясъка на хлопките, кимбалите и тимпаните, както и за ритуалните възклицания и бакханските викове те изнамерили подходящи имена, а и някои имена, с които назовавали служителите на бога, участниците в хоровете и свитата по време на свещените обреди: кабири, корибанти, пани, сатири, титири, както и името на самия бог според съответните местности: Бакх, Рея, Кибела, Кибеба и Диндимена. Сабазий също е един от фригийските богове, в някакъв смисъл е и син на богинята Майка и самият той разпространител на Дионисовите мистерии.[1]

Х, 3, 16: На тези мистерии приличат също и Котитиите, и Бендидиите при траките, от които водят началото си и орфическите мистерии. Впрочем, Есхил в Едони споменава за Котис и за нейните музикални инструменти, защото казва: “Свята е Котис при едоните, носещи в планината музикални инструменти”. Веднага след това той добавя за Дионисовите служители: “Един държи в ръце бомбюка, с много труд въртяна на струга, изкусно с пръсти песен лее, която към вик от вдъхновение подбужда, друг пък бие меднообкованите котили” и после: “Ехти хвалебна песен и страшни бикогласи мимове там някъде от тайно място рев надават, и тътен на тимпан се носи като страховит подземен гръм”. Ето защо тези мистерии приличат на фригийските и това е съвсем естествено, след като самите фриги са преселници траки, то и свещените им обреди да са пренесени оттам. Също и тези, които свързват Дионис с едонеца Ликург, загатват за сходството на свещените обреди.

Х, 3, 17: съдейки по мелодията, ритъма и музикалните инструменти, то и цялата музика са приели за тракийска и азиатска. Това е очевидно и от местата, на които се почитат Музите, защото Пиерия, Олимп, Пимпла и Лейбетра в старо време били тракийски области и планини, а сега са във владение на македоните. И Хеликон посветили на музите траки, след като се заселили в Беотия, същите, които посветили пещера и на Лейбетрийските нимфи. Наистина тези, които са се занимавали усърдно с древната музика се считат за траки, и Орфей, и Музей, и Тамирис. Името на Евмолп също е оттам, а и тези, които са посветили на Дионис цяла Азия чак до Индия оттам пренасят много от музиката. И ето някой казва: “дрънкащ на азиатска китара”, а друг нарича флейтите берекинтийски и фригийски. също и някои от музикалните инструменти са наречени с варварски имена: набла, самбика, барбитос, магадис и много други.”

[1] На това място текстът е повреден в кодексите – б.пр.

Спомен за скални светилища в българския фолклор

Традиционната ни култура пази спомена за някои обредни действия, в които скалните светилища запазват своя роля. Един интересен пример за това е следното сведение от Илиева, А. За обредния произход на някои детски игри в България. // Български фолклор, кн. 3, 1999, 5:

 „Докъм средата на ХХ век в Хасковско са играни едни от най-архаичните според мен игри. През Велики пости момите излизали по бели ризи извън село. Те обикаляли около селото от баир на баир, пеели и тичали, наловени във верига. По пътя към Големия камен пеели:

Кога си първом тръгними,
първи Велики четвъртък,
когото на път срешними,
глъвътъ жъ му земими,
с кръвта му шъ съ комкаме. [4]

Тези игри в различните села на Хасковско ги наричат на Свето, на Камен, на Могила, на Мара [5] и др. Това са все местности, в които има или е имало каменно светилище, свещен камък, пещера. В Югозападна България също ходели „на баир, на пукната скала, на чистио баир – все места с голи камъни и вътре като пещери“ и пеели Маро ле, месечинко ле. [6]“

[4] С. Георги Добрево, Хасковско. Личен архив А. Илиева. Всички теренни материали, ползвани в статията, с изключение на бележка № 34, са от личния архив на А. Илиева.
[5] Любопитно е, че на староеврейски ma̛ ara е пещера, дупка. Вж. Д. Котова. Тесмофориите. С. 1995, с. 80.
[6] С. Тополница, Благоевградско.

Във връзка с празника на Богинята през август

14045770_10154110962524934_5834701983521593651_n

Денарий представящ тройната култова статуя на Диана от Неми (Diana Nemorensis)

Във връзка с празника на Богинята през август, а именно 13-15 август, някои учени са изказали също своето мнение. Тъй като най-много данни има във връзката с римския празник посветен на богинята девица Диана, то заповядайте тук мнението на професор Карин Грийн от университета Айова:

„Празникът най-вероятно е продължавал три дни. Освен че това е обичайна продължителност за голям празник, то е и особено подходяща за Диана Тривия (Диана на трите пътя – бел.моя). Стаций я оприличава на Идите като Хеката (Silv. 3.1.60) и я сближава с Хиполит. Св. Хиполит, предполагаем християнски мъченик от трети век, имал своя празник на 13 август, т.е. на идите през август; а Дева Мария е възнесена с тялото си на небесата на 15-ти, празникът Възнесение (в католицизма Успение Богородично е известно и като Възнесение Богородично, т.е. не е възнесена душата след смъртта ѝ, а е възнесена телом – бел. моя). Имайки предвид навика на християнската църква да присвоява нещата, които не може да премахне, то е възможно и големият празник на Диана да е започвал с търсенето на Вирбий/Хиполит. Третият и последен ден от празника в такъв случай ще е бил за празнуване на възнасянето на Диана като царица на небесата, на пълната луна, на Девата, както Граций я нарича (Virgo, 496), именно на 15-ти. Без съмнение през първите векове от новата ера християнската църква и светилището на Диана са били в съревнование относно осмислянето на някои важни явления – слизането в подземния свят и завръщането на младия бог; човешката жертва; майката и нейния обичан син-жрец; царицата на небесата – и не е никак учудващо, че християните са искали да заменят популярния и широкоизвестен празник на Диана с християнски празник, което да пренасочи вниманието на поклонниците към църквата.“
Green, C. Roman Religion and the Cult of Diana of Aricia. Cambridge University Press, 2007, 62. Превод от английски – Георги Мишев.
13921121_10154111027994934_1018296882460237483_n

Green, C. Roman Religion and the Cult of Diana of Aricia, Cambridge University Press, 2007, 62.

Бог Аполон, дафина и пречистване

Историята за бог Аполон и Дафна е широко известна и затова няма да се спирам на сюжета ѝ, но ще се спра на един момент, а именно на представеното от нея растение, което е вярвано като свещено за бог Аполон. Дафината, дафиновият лист или лавърът е вярван като неразривно свързан с бог Аполон и неговата почит, а в този смисъл е бил ползван, а се ползва и досега в различни обредни действия свързани с търсене на пречистване и възвисяване на духа. Като се започне от култовата обредност и разказите за това как прорицателката Пития е сдъвквала дафинови листа, за да въведе бога в себе си и да узнае неговата воля, до традиционната култура и народните ритуали, където дафиновият лист се ползва за пречистване и защита от зли сили, то дафината остава свързана със слънчевия бог и неговата връзка с чистотата и закрилата.

Избрах един кратък античен фрагмен от творчеството на Еврипид, а именно Ион (112-143), където е представен жрецът на бог Аполон и как той използва метла от дафинови клонки, за да премита храма на бога и по този начин от една страна го пречиства от видими и невидими нечистотии едновременно. въпреки че творбата на Еврипид е художествена, то представеното ритуално действие най-вероятно почива на съвсем реално извършвано такова.

Ето и фрагментът от творбата на Еврипид, превод на база издания на руски и английски език – Георги Мишев. Най-долу текстът в оригинал на старогръцки.

О ти, млада клонка от най-обичната дафина,

която в храма на Феб олтара измиташ;

която си от нетленните градини,

където по листата на свещената мирта

капе вода от извора вечнотечащ.

С тази дафина аз премитам площадката на бога цял ден,

заедно с бързокрилото слънце преминава дневната ми служба.

О Пеане, о Пеане,

благосклонен вечно бъди,

рожбо на Лето. 

Добър е трудът, о

Фебе, който пред твоя дом полагам за теб,

почитайки твоя пророкуващ олтар;

гордост е задължението ми да бъда роб на божествата,

не на смъртните, а на безсмъртните.

Феб е отец за мен:

отдавам възхвала на този, който ме отхранва;

назоваването отец, който е благ към мен,

аз отправям към Феб, който владее този храм.

О Пеане, о Пеане,

благосклонен вечно бъди,

рожбо на Лето.“  

ἄγ᾽, ὦ νεηθαλὲς ὦ

καλλίστας προπόλευμα δάφνας,

ἃ τὰν Φοίβου θυμέλαν

σαίρεις ὑπὸ ναοῖς,

κήπων ἐξ ἀθανάτων,

ἵνα δρόσοι τέγγουσ᾽ ἱεραί,

ῥοὰν ἀέναον παγᾶν

ἐκπροϊεῖσαι,

μυρσίνας ἱερὰν φόβαν:

ᾇ σαίρω δάπεδον θεοῦ

παναμέριος ἅμ᾽ ἁλίου

πτέρυγι θοᾷ

λατρεύων τὸ κατ᾽ ἦμαρ.

ὦ Παιὰν ὦ Παιάν,

εὐαίων εὐαίων

εἴης, ὦ Λατοῦς παῖ.

καλόν γε τὸν πόνον, ὦ

Φοῖβε, σοὶ πρὸ δόμων λατρεύω

τιμῶν μαντεῖον ἕδραν:

κλεινὸς δ᾽ ὁ πόνος μοι

θεοῖσιν δούλαν χέρ᾽ ἔχειν

οὐ θνατοῖς, ἀλλ᾽ ἀθανάτοις:

εὐφάμους δὲ πόνους  μοχθεῖν

οὐκ ἀποκάμνω.

Φοῖβός μοι γενέτωρ πατήρ:

τὸν βόσκοντα γὰρ εὐλογῶ,

τὸ δ᾽ ὠφέλιμον ἐμοὶ πατέρος

ὄνομα λέγω

Φοίβου τοῦ κατὰ ναόν.

ὦ Παιὰν ὦ Παιάν,

εὐαίων εὐαίων

εἴης, ὦ Λατοῦς παῖ.

Бог Дионис и празниците му през месец март от Йоан Лидийски „За месеците“ (De Mensibus)

Бронзова оброчна плочка на бог Дионис от Смолян

В своя текст „За месеците“ (De Mensibus) , в книга 4, Йоан Лидийски ни оставя следната информация за бог Дионис и празниците му през месец март.

Предложеният превод е извършен от Георги Мишев по английския текст на John Lydus, De Mensibus (Book 4)  от Andrew Еastbourne.

Либер, както е името на Дионис сред римляните, означава „свободен“ — това е слънцето. Мистериите [mysteria], на премахване на нечистото [mysos] като еквивалент на светостта.  Дионис, „защото от когото [е] произлязъл родът“ [di’ hon hê nyssa] — това е, обратната точка — и циклите на времето.  Всъщност, Терпандър от Лесбос казва, че Ниса е отгледала Дионис, който е наречен „Сабазий“ от някои, който е рожба на Зевс и Персефона, който по-късно [107] е разкъсан на парчета от титаните.  За него също се казва, според Аполодор, че е рожба на Зевс и Земята, Земята назована като „Семела“, защото всички неща имат основата си в нея [katathemeliousthai]:  чрез промяна на една буква „с“, поетите я нарекли „Семела“.

Според поетите, [имало е] пет Диониса:[1]  първият, рожба на Зевс и Лизитея; вторият, син на Нил, който властвал над Либия и Етиопия и Арабия; третият, рожба на Кабир, който властвал над <Азия>, от който идват посвещенията на Кабирите; четвъртият, рожба на Зевс и Семела, за когото се извършват мистериите на Орфей и за когото се смесва виното;[2] петият, синът на Нисос и Тиона, който въвел „Тригодишният празник.“[3]  Това е гръцкото [изброяване].  Римляните пък наричат Дионис „Бакхантът на Китерон“—означаващо някой, който е в бакхическо обсебване и се изкачва до небесата,  <които> те наричат „Китарон“ на база на хармонията[4] на седемте „звезди,“ и затова според мистичното предание Хермес дава китарата  на Аполон, тъй като Логосът довежда до хармония вселената със Слънцето. И мистериите в почит на Дионис са тайни, заради факта, че връзката на слънцето с природата на вселената е скрита за всички. [108] И в свещените обреди те носят фалоси,които са органите пораждащи зачеването, и огледало, като [представящо] блестящите небеса и топка, като [представяща] земята.  Защото Платон казва в Тимей, „на земята, сферичната форма.“[5]  По тази причина Питагор казва, че душите са разпръснати в десетте сфери на този път, и в нея [т.е., земята]. И в свещените обреди, те го наричат Pyrigenês [„огнено-роден“] и  Pankratês [„все-властен“],  защото от една страна слънцето е с огнена природа, а от друга властва и управлява всичко. И те казват, че пантерата получава името си от него, като [представяща] „все-животното“ [pan-thêr-os] земята, която получава от него даряващата живот и носещата радост субстанция. И те изобразяват неговите бакханти и нимфи като [представящи] водата, която му се подчинява, и чрез движението на слънцето на природата на водата се дава живот; и те им дават цимбали и тирсове[6] [да представят]звука на водите. И те изобразяват менадите като гонени от сатирите, като [представят] възникването на гръм и шум, когато водите ги гонят ветровете.  И [те описват] Дионис като „ума на Зевс“, като [представята]душата на космоса; защото откриваме навсякъде, че целият космос се нарича  „Зевс“, заради вечния живот и безкранойстта. Те го описват като син на Семела, като скриващ се под земята и излизащ на повърхността чрез добродетелна на Хермес, който е Логосът; като вшит в бедрото на Зевс, като лежащ скрит на тайни места в космоса; и те го наричат Дитирамб [7]  и Dimêtôr [„имащ две майки“], този, който има два пътя на следване, единият от изток на юг към зима и другият от север на запад към лято. Толкова за Дионис.

И на деня на Бакханалиите, Демокрит казва, че залязват риби, а Варон казва, че ще има „борба на ветровете.

Всичко това древността [е съхранила] за Дионисиите.

[1] Cicero, De Natura Deorum 3.23 (58).

[2] Т.е. първият, който е изобретил виното, като също може да се разбира и за първия, който е изобретил смесването на виното с вода.

[3] В Тива.

[4] Връзката представяна тук е с „хармонията“ представяна от китарата („лирата“).

[5] Tim. 55d, стандартният текст казва повече кубичен от сферичен.

[6] Тирсове са жезлите в култовата почит към Дионис, които на върха си завършват с шишарка.

[7] Като от di- [„две“] и thura [„врата“].

Sacred days – excerpt from the book Thracian Magic: past & present by Georgi Mishev

download

This is an excerpt from the book Thracian Magic: past & present by Georgi Mishev published by Avalonia 2012

The idea that the carriers of the magical belief are a connection and mediators with the gods, resp. their Christian correspondences – the saints, leads to the belief that they have divine patrons, on whose celebrations they also celebrate.  This is the reason why in the folk calendar there are special days filled with magical rituality. The calendar celebrations themselves and the rites connected with them, according to some Bulgarian folk beliefs, were established by three mythical female characters, which dressed in their magician clothing stood on a high mound and determined the days.[1] From a story preserved in a speech of Joseph the Bearded from 18 century under the name “Grandmother’s celebrations or grandmother’s fables” we learn the following:

“…once there were two old women. The one was called Drusa, she was making incantations against fear by melting lead, and the other was called grandma gorogleda[2]Petka, she was making divinations using wax. They were herbalists and witches and many other cures they knew. At the time there were two clergymen, priest Torno and priest Migno. These two old women celebrated 12 Fridays in the year. Grandma Drusa came and said to priest Torno to write those 12 celebrations down, because priest Torno was literate. Grandma Drusa was saying and priest Torno was writing: the first Friday is in March, the second Friday is before Annunciation, the third Friday is before Easter, the fourth Friday is before Mark the Evangelist, the fifth Friday is before Pentecost, the sixth Friday is before Feast of Saints Peter and Paul, the seventh Friday is before Assumption, the eighth Friday is before Beheading of St. John the Baptist, the ninth Friday is before Feast of the Cross, the tenth Friday is after Feast of the Cross, the eleventh Friday is before Saint Andrew the Apostle, the twelfth Friday is before Nativity of Jesus. And priest Torno wrote it down. And grandma gorogleda Petka made a divination with wax and she saw where it was good to write other celebrations. Grandma gorogleda Petka said to priest Migno – let us write theMrata Saturdays and Thursdays, and Wolf celebrations,[3] and Rusal celebrations[4], and Hot days[5], and feast of German[6] and that the women should not spin on Friday[7] and on some Tuesdays. Priest Migno wrote that down and many lies they wrote down, priest Torno and priest Migno and these two old women. They gathered a lot of simple-minded folks and women and men, who were magicians and witches, as well as men, who were promiscuous, atheists, tobacco smokers and drunks, thus a lot of them gathered and they went out on a mound, priest Torno and priest Migno dressed in robes, the lawless and established a law that no one should work on these celebrations…”[8]

These beliefs, recorded and commented by the Christian clergy, reflect the notion that a number of celebrations, as well as rites, are established among the people by the will of the carriers of the magical rituality. This folk priesthood, which have continued to perform their ancient functions synchronously with the Christian clergymen, they didn’t renounce the old celebrations, but gave them a new colouring, so they can fit in the new time. They preserved the knowledge of performing the calendar rituals and the empathy of the cyclic time and the non-mortality, which it validates. They gathered and established the laws for celebrating the festivals – says the Christian clergyman, and not from anywhere, but from the top of the mound, which for the ancients symbolized the primordial mountain and was an image of the Goddess.“ 

[1] Lyubenov P., Baba Ega: Compendium of different beliefs, folk healings, spells, incantations and customs from the region of Kyustendil, Tarnovo, 1887, 4 (Любенов П., Баба Ега. Сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи от Кюстендилско, Търново 1887, 4)

[2] A word with unclear meaning, it is possible that it means cross-eyed, but the interpretation is disputable.

[3] For the Mrata nights and the Wolf celebrations see chapter “The She-Wolf”.

[4]  The Rusal celebrations are days connected with the honour to the rusalki – female mythological character, see in the index rusalki.

[5] For the Hot days see chapter “The Virgin Mistress of the Fire”.

[6] For German see chapter “Mother of the Sun”.

[7] See chapter “The She-Wolf” in the part for St Petka and the spinning.

[8] Mochulskiy V., Sermons and teachings against the pagan beliefs and rites. On the tradinional history of the Bulgarians, Odessa 1903, 15-17 (Мочульский В., Слова ипоучения, направленные против языческих верований и обрядов. К бытовой истории болгар. Одесса 1903, 15-17). Translation in English by Ekaterina Ilieva on the basis of the Bulgarian translation by Georgi Mishev.

Еврипид, Вакханките

319424_10150978870644934_2117269801_nОсобено интересен е разговорът между бог Дионис и Пентей в произведението на Еврипид – Вакханките:

Пентей: Защо въвеждаш тези тайнства в Гърция?

Дионис: От Дионис, син Зевсов, сме проводени.

Пентей: Как, друг ли Зевс, баща на нови демони?

Дионис: Не, който със Семела бил в съпружество.

Пентей: Насън или наяве ти е казано?

Дионис: Очи в очи разкри ми свойти оргии.

Пентей: А как изглеждат неговите оргии?

Дионис: Това е тайна за непосветените.

Пентей: Какво печелят техните поклонници?

Дионис: Не можеш да го чуеш, ала струва си.

Пентей: С лъжи събуждаш в мене любопитство.

Дионис: Не, оргиите мразят нечестивеца!

Пентей: Видял си, казваш, бога. Но какъв е той?

Дионис: Какъвто ще. Не аз му давах заповед.

Пентей: Ти пак извърташ и не  даваш отговор.

Дионис: Глупецът смята за безумен мъдрия.

Пентей: Най-първо тук ли водиш божеството си?

Дионис: Не, чествуват го вече всички варвари.

Пентей: Защото са по-глупави от гърците.

Дионис: По-умни са, но разни са законите.

Пентей: А денем или нощем служат обреди?

Дионис: Най-често нощем. Мракът има свое обаяние.

Пентей: Това е за жените подла въдица.

Дионис: И денем се измислят мръсни работи…